ЗА ЧЕСТТА И СЛАВАТА НА БЪЛГАРИЯ...

Идват, за да ни припомнят и да ни призоват. Идват на Водосвета и молебена на Богоявление, на парада на храбростта на деня на Победоносеца Свети Георги, на тържествените зари и проверки, на които винаги извикваме имената на тези, без които нямаше да ни има и които винаги ще са ни нужни за коректив и за пример. Тези бойни знамена са славата и честта на България. Те са гласът на кръвта и заветът на бащите ни и на техните бащи. Някъде там, в диплите им още се крие ехото от стъпките на българските полкове, които разпънаха на кръст полуострова, грохотът на оръдията им, надвил вихрите на Балкана.

Тези знамена накараха да треперят минаретата на Одрин и хлъзгавите от кръв стени на Тутракан, те покориха сипеите на Мека црев, Булаир и Завоя на Черна, рововете на Кубадинската позиция и настръхналите от дула укрепления на Лозенград и Люле-бургас. Те удивиха света с безпримерния героизъм на мъжете, полетели под тях с едничкото име „България”.

Това са знамената, за които днес приспивно припяват вълните на Охридското езеро, прибоя на Шаркьой и Индже бурун, тревите по склоновете на Каймакчалан, Галичица и Кала тепе, степите на Добруджа, Кара Мурат и езерото Туркоайя, в които и днес вятърът се надбягва със спомена за конницата на генерал Колев. Тези знамена пазят паметта на полковете - Шуменски, Родопски, Приморски, Беломорски, Преславски, Чегански, Моравски, Бдински... Ако имаме с какво да се гордеем, за тези повече от тринадесет века, преживени на бурните Балкани, това е Българската армия, това е честта на българското оръжие, това е силата на българския дух и славата на българските победи.

Защото без тях, днес нямаше да я има България. Без кръвта и окъсаните униформи по балканските фронтове, днес нямаше да бъдем същите, нямаше да имаме какво да разказваме на синовете си. Забравена, страшна, горда и славна е българската военна история. Ние сме длъжни да се гордеем с нея. Ние сме длъжни да я пазим в паметта си. Длъжни сме да я предаваме от поколение на поколение, дотогава, докато има българи, докато в земите ни звучи българската реч.

За първи път Вие държите в ръцете си събрани около 200 български бойни знамена. Знамена на полкове и дивизии, знамена на въстания и комитски чети, знамена на опълченци и на бунтовници. Знамена, преминали през пожари и клади. Знамена разкъсвани и спасявани. Знамена напоявани с кръвта, която тече в жилите ни.

В стената на църквата на Рилската света обител е вграден скромен паметник от черен гранит. Паметник на загиналите поручици от Рилския випуск “полетели да донесат свобода на брата роб в Македония”... Създали са го ръцете на оцелелите офицери. Един на всеки десет... В двора на селската църквица “Св. Георги” в Цапари, в подножието на Червената стена, стоят самотни девет офицерски гроба на младши командири от Бдинската дивизия... Всички те са на 21 години. Всички те са паднали в мартенските боеве на 1917-та. На гробовете им цигарата сама догаря за по-малко от минута... На всяка мъжка задушница палим свещ и свеждаме глави пред подвига, пред паметта и истината, пред безименните могили, разпилени в знайни и незнайни места, пред запуснатите и забравени гробове, пред скромните паметничета на войника с пушка “при нозе”, застанали на пост във всяко българско градче или село, за- щото от тях започва България. Истинските духовни граници на Отечеството ни са изписани с победните щикове на бойните ни полкове, с костите на загиналите ни герои.

Да сведем глава пред бойните знамена! Пред честта и славата на България! Пред нейната памет! Защото тези бойни знамена всъщност са България и застанали пред бойния им строй, те караха мъжете на България да умират без страх...