Албена Дренска: Търсим информация за гроба на полк. Никола Дренски, командир на 55-ти пехотен Охридски полк
Албена Дренска, внучка на полковник Никола Дренски, командир на 55-ти пехотен Охридски полк, пред Агенция “Фокус”.
 
Фокус: Г-жо Дренска, Вие сте внучка на полк. Никола Дренски, командир на 55-ти пехотен Охридски полк; колко деца е имал той?
Албена Дренска: Аз съм внучка на полк. Никола Дренски, дъщеря на един от синовете му – Христо Дренски. Той е имал двама сина – Христо и Любомир. Баща ми Христо също е завършил Военното училище и е бил летец. Фамилията е на инженери, висши военни, духовници.
Дядо ми е роден 1898 година, бил е средното дете – имал е още две сестри. Полк. Никола Дренски е родом от Дупница, там са родени и баща ми и чичо ми. Майка му е била от София. В София на ул. „Черковна” сме имали къща, от неговата майка, и кооперацията, която се построява на това място, дядо ми никога не я е видял. Тя се построява тук, когато той е вече в Охрид – края на 1942 г. В нея живеят съпругата му – баба ми, вдовица, с двете деца. Баща ми става глава на семейството, на 19 години. Завършва Военно училище с отличие.
Един от спомените, които баща ми е разказвал, е че е ходил на гости на дядо ми в Охрид докато той е бил военен комендант на Охрид – и тук имат една снимка двамата на Охридското езеро. От баща ми съм чувала, че дядо ми му е казвал, че трябва да се подчинява на дисциплината в казармата, да спазва вечерен час... Бил е много строг. Знам от баща ми, че като млад човек все пак един път е закъснял, и е бил наказан.
Фокус: В България къде е служил преди да стане комендант на Охрид?
Албена Дренска: Бил е по границите и на други места. Това съм го чувала от неговата сестра. Съдбата му е на военен. Били са в Пловдив, Троян, Дупница... Бил е доста строг в къщи, бил е много строг с баща ми. По време на войната знам, че, когато е трябвало да има определени дажби храна, той е казвал, че ако открие в дома им нещо повече от това, което се полага, ще бъдат жестоко наказани.
Фокус: Откога е в Охрид полк. Никола Дренски?
Албена Дренска: От 1942 година до 1944 година е бил военен комендант на Охрид. Въобще не се е връщал в България през това време. Показаха ни къде са били казармите – били са близо до летището. Посрещането на българските войски при влизането в Охрид е било при предишния комендант на града, преди Никола Дренски. Запазени са спомени – били са посрещнати с цветя, не като окупатори, както са говори. Чувала съм, че не е позволявал кражби от дажбите на войниците; бил е жесток към всякакви прояви на кражби, на измами.
Фокус: Как се самоубива той?
Албена Дренска: Самоубива се на 9 септември в 06.00 часа сутринта. Радио Москва съобщава за това – че български офицер се е самоубил в Охрид, защото попаднал в немски плен. След като България обявява война на Германия, дават им заповед да изтеглят полка от Охрид. Изпращат ги със сълзи на очи. В казармите той остава много неща – дрехи, чаршафи, храни, оръжие – всичко оставят на Охрид. Когато потеглят от Охрид обратно, съм чувала, че може би е имало някакво предаване на информация за пътя на войската. А и другото, което си е грешка от България, да обявят война на Германия, преди войските да се изтеглят обратно на българска територия. Тръгват от Охрид, край Битоля в посока България, рано сутринта, се вижда, че полкът е обграден в една котловина. Те са влезли в котловината, аз съм я виждала – мястото е неспасяемо. Обръч. Навсякъде почерняло от германци. Той е преценил обстановката, бил е доста добър офицер, с опит, за да направи преценка на ситуацията: няма излизане. Трябвало е всички да умрат. Преценява на място, че все пак някой може да се спаси, затова освобождава войниците от клетвата, за да се спасят. Него са го чакали германците, все пак той е висш офицер, взели са му оръжието. От съпругата на неговия адютант разбрах, че му е поискал неговото оръжие. Той не е искал да му го даде, той е казал на адютанта си – това е заповед и се е самоубил с неговото оръжие. Изстрелът е бил в устата, неспасяем.
Фокус: Какво се е случило с адютанта му?
Албена Дренска: Почина преди няколко години, много възрастен. Малко преди това съпругата му съвсем случайно, видяла нашата фамилия, се свърза с нас. Мина, попита кой е, брат ми е успял да говори с нея. Съвсем случайно, след толкова години, след 9 септември, той е стар офицер, знаете какво е било, едва ли не е трябвало да доказва, че не е имал нищо направено срещу партизани. Същото е било и с баба ми, но са видели, че е вдовица, видели са, че дядо не е имал нищо общо с жандармерия и такива неща, и са ги оставили на мира. Благодарение на Дамян Велчев не са ги екстрадирали, той е познавал дядо ми и се е застъпил, иначе са искали да ги влачат по лагерите. Оттам баща ми прави все пак някаква кариера, донякъде като военен летец, обучава техни хора и на 30 години го пенсионират. На 30 години е летец – пенсионер и тогава започва да учи. Не може да прави нищо друго, освен да лети, и тогава се е записал студент и аз съм се родила. Той е бил едновременно пенсиониран летец и редовен студент. Помагал е докато е трябвало и след това е бил инструктор на първата ни жена – летец. Макар че беше против жените да са пилоти, нея я признаваше за голямо изключение.
Фокус: Какво се случва с военната част на дядо ви?
Албена Дренска: Доста войници са се спасили. Доста години са минали след това, разбрахме, че са бягали, някои са се върнали в Охрид. Знам за един филм, който се е разпространявал едва ли не – апокрифно, на някаква касета, че те са се крили в български къщи в Охрид. Тогава германците казват, че ще опожарят града, ако не им е предадат българските войници. Там се споменава за дядо ми, има я историята, но не съвсем както са реалните събития. Липсват много неща от фактологията, липсва информацията защо са бягали тези войници, откъде са... В крайна сметка, когато германците заплашват, че ще опожарят града, ако не им предадат българските войници, кметът и местните решават да ги откупят със злато. И започват момичетата да носят всичкото злато, което имат, големците също, а накрая дават и кръста на черквата, за да съберат откупа. Това е точно заради тези войници, които крият и не искат да предадат. Ако това са били противници – окупатори, никой е нямало да го направи. 
Фокус: Снимките, които са запазени за дядо ви от периода 1942 – 1944 година, какво изобразяват?
Албена Дренска: Има една снимка, която е съкровена за нас – тя е след самоубийството му край Битоля, когато го качват в един файтон. Когато става това, това със сигурност го знам, той е погребан в двора на една от черквите в Битоля. Мисля, че „Света Неделя”, но не съм сигурна. Знам, че дори самите германци са отдали военни почести. Уважили са го. Оттам нататък е бил изровен и къде е погребан, не знаем. Знам, че сравнително скоро след погребението му, костите му са били преместени на друго място, като самоубиец не е можел да бъде погребан на такова свято място. След това костите му са преместени в някаква могила.
Има снимки от Охрид с войниците, от кабинета му, с баща ми на Охридското езеро.
Фокус: Има ли негови писма?
Албена Дренска: Има негови писма, трудно ги разчитам, написани са много красиво, но не съм свикнала с почерка. Има писма от баба ми до дядо ми и от дядо ми до нея, когато е бил в Охрид. Много са мили писмата, с много мили обръщения към нея, към децата. Изненадах се, не го очаквах това, при положение, че е бил толкова суров. Бил е чувствителен като човек, за съжаление не го познавам, нямам жив спомен от него, само по снимки, по разкази на роднини.
Фокус: Вие сте ходили в Охрид и Битоля, какво видяхте?
Албена Дренска: Опитах се да тръгна по някакви архиви, но бягаха от мен. Чуват фамилията, какво питам - не казват нищо. Някакъв господин ми каза – не, няма нищо, от 1942 година всичко е изгоряло. Как може да няма нищо, все пак от 1942 година до 1944 година са две години и нещо, а и не е било толкова отдавна. 
Фокус: Къде се опитахте да намерите неговия гроб?
Албена Дренска: В Охрид и Битоля съм ходила, където ми казаха, че нямат никакви документи, нищо няма за българската армия от 1943 – 1944 година, че всичко е изгоряло. На едното място директно ми казаха, че затварят в момента и не могат да ми помогнат. Личеше си, че не желаят. Случайно се свързах с човек, един от тези патриотично настроени българи, той беше приятно изненадан, каза че помни дядо ми. Той се разплака. Бил е съвсем млад, когато дядо ми е бил комендант в Охрид, каза, че имал много хубави спомени, каза – аз също знам за вашия дядо... Но след това, по времето на Тито, самият факт, че охридчани са помагали на българите – градът е бил в немилост. По принцип нищо чудно и съвсем варварски да са се отнесли с костите на дядо ми, както и на други български войници. Но все пак – имам някаква надежда, че можем да намерим костите му, да запалим свещ, да бъдат пренесени в България – едва ли. Той има фиктивен гроб при семейните гробове в Софийски централни гробища, но всичко е формално. Той остави костите си в любимата Македония.
Фокус: Обичал ли е Македония?
Албена Дренска: Много я е обичал. И умря за Македония и за България.
Фокус: А баща ви?
Албена Дренска: И баща ми. Той също има много хубави спомени като млад човек, когато е бил при дядо ми в Охрид, и това е. След това никога нито баща ми, нито баба ми – съпругата на Никола Дренски, не са отишли да видят къде е погребан. Искам поне да знам къде са му костите, да отида една свещ да запаля. Ще съм щастлива, ако стане. Питаме – тук, там за информация, последното, което съм чула, е че в някаква обща могила са събрани кости на български войници, и неговите включително. Но кога е станало, къде е – не знаем. Може да е имало някаква плоча, която след това да е махната. Не е минало много време, затова имаме някаква надежда, че някой някъде нещо ще знае. Засега никой не ни се е обадил. Мисля да потърся информация и от Военния архив в България, да сглобим някакъв пъзел, ако може. Баща ми много го искаше това нещо, и чичо ми го искаше. Сега мисля, че имам повече шанс.
Фокус: Къде може да се прочете нещо повече за полк. Никола Дренски?
Албена Дренска: В „Охридска балада” на Серафим Северняк е описан случаят на смъртта му. Това беше първата излязла книга, описано е точно самоубийството му, но с много драматизъм. Баща ми не я одобряваше, беше с прекалено много драматизъм, но това явно е творческото виждане. След това започнаха да пишат и във военните сборници. Знам, че Радио Москва е съобщило на 9 септември за смъртта му, не знам как е стигнала толкова бързо тази информация, но те са го съобщили.
Фокус: Носи ли някой името на дядо Ви във Вашия род?
Албена Дренска: Брат ми. Той се казва по същия начин като дядо ми – Николай Христов Дренски. Родът върви така – Никола – Христо. И брат ми се казва точно така – Николай Христов Дренски; баща ми е Христо и прадядо ми е Христо.
Полк. Никола Дренски, командир на 55-ти пехотен Охридски полк. Личен архив на Албена Дренска
Полк. Никола Дренски, командир на 55-ти пехотен Охридски полк. Личен архив на Албена Дренска
Полк. Никола Дренски, командир на 55-ти пехотен Охридски полк. Личен архив на Албена Дренска
Полк. Никола Дренски, командир на 55-ти пехотен Охридски полк. Личен архив на Албена Дренска
Полк. Никола Дренски, командир на 55-ти пехотен Охридски полк. Личен архив на Албена Дренска
Полк. Никола Дренски, командир на 55-ти пехотен Охридски полк. Личен архив на Албена Дренска
Полк. Никола Дренски, командир на 55-ти пехотен Охридски полк, със сина си Христо на Охридското езеро. Личен архив на Албена Дренска
Полк. Никола Дренски, командир на 55-ти пехотен Охридски полк в канцеларията в Охрид. Снимка личен архив на Албена Дренска
Полк. Никола Дренски, командир на 55-ти пехотен Охридски полк. Снимка личен архив на Албена Дренска
Полк. Никола Дренски, командир на 55-ти пехотен Охридски полк. Снимка личен архив на Албена Дренска
Полк. Никола Дренски, командир на 55-ти пехотен Охридски полк. Снимка личен архив на Албена Дренска
Полк. Никола Дренски, командир на 55-ти пехотен Охридски полк. Снимка личен архив на Албена Дренска
Полк. Никола Дренски, командир на 55-ти пехотен Охридски полк. Снимка личен архив на Албена Дренска
Смъртен акт на полк. Никола Дренски, командир на 55-ти пехотен Охридски полк. Снимка личен архив Албена Дренска