Забранената война

Забранената война

Красимир УЗУНОВ

Точно преди 100 години, в душните дни на юни 1913 г., започва една от най-кръвопролитните войни в историята на съвременната българска държава - войната на България срещу доскорошните й съюзници от Балканския съюз - Сърбия, Черна гора и Гърция, а впоследствие и Румъния и Турция.

Наричаме тази война Междусъюзническа, но всъщност отдавна се свеним от нея, караме я да се гуши между Балканската и Първата световна война, чувстваме се някак гузни.

Всъщност в тази война ние нямаме от какво да се срамуваме.

В тази война ние можем да се гордеем с героизма и себеотрицанието на българските офицери и войници.

Тази война ние трябва да я помним, не само в памет на падналите при Злетовска река, Пашаджиково, Султан Тепе, Криволак, Повиен, Църна Трава, Калиново, Лахна и Кукуш. Длъжни сме да помним заради десетките хиляди бежанци, избрали свободна България в името на правото да се наричат българи.

 

Причините

Съюзът, който беше сключен между България, Сърбия, Гърция и Черна гора, имаше за цел чрез съвместни военни действия да се постигне свобода на християнското население, което се намираше под владичеството на турците. Но този съюз беше толкова набързо сключен, че правителствата не успяха да договорят предварително подялбата на териториите в случай, че биха успели да ги отнемат от турците.

Съюзът успя наистина да разгроми Турция и Освободителната война завърши с Лондонския мир.

Този мир, обаче, вместо да умиротвори Балканския полуостров, стана причина да се разрази на него още по-страшен пожар – избухна Междусъюзническата война – така фатална за България.

В Лондон не се разгледа най-важният въпрос – въпросът за подялбата на плячката. Разрешението му се предостави на самите съюзници, всеки един от тях, забравил всякакви принципи, си постави за цел да грабне по-голям дял от нея.

Сърбия имаше за цел да задържи в своите ръце колкото може по-голяма част от Македония, с което се постигаха двойни резултати: от една страна сърбизмът се засилваше на юг, понеже не можеше под натиска на силна Австрия да отива на север, а от друга българските придобивки се намаляваха и България трябваше да престане да бленува за хегемония на Балканите – мечта на шовинистическа Сърбия.

Договорът със Сърбия определяше бъдещата сръбско-българска граница с една линия от Егри-Паланка до Охридското езеро – етническата граница на българския елемент.

С друга линия, отиваща по гребена на Шар планина                се отделяше сръбското етническо присъствие.

Между тези две линии оставаше зоната, Скопско, Кумановско, Тетовско, Дебърско и Струга. Зона - населена изключително с българи.

Въпросът за подялбата на тази спорна зона бе оставен да се разреши от руския император, заедно с всички други възникнали спорове и двете страни се задължаваха да се подчинят на неговото решение.

След войната сърбите повдигнаха въпроса за ревизия на целия договор и изявиха претенция за цялата спорна зона, тъй като Австро-Унгария им отне надеждата за излаз на Адриатическо море, като образува новата албанска държава. Сега сърбите стремяха на всяка цена да запазят Вардарската долина, която гарантираше пътят им към Солун.

Гърция искаше да задържи окупираната от нейната армия обширна територия. Тя искаше освен това да изтласка колкото може по на север опасните българи. Нейните управници искаха да не допуснат България до Егейско море, за да не пречи на пътя им за Цариград.

В сключения с Гърция договор, не бяха определени границите между България и Гърция, защото исканията и на двете страни бяха прекомерно големи: България искаше границата й да опира от Охридското езеро, по река Бистрица до устието на Вардара, като включва в себе си и Солун с неговия интерланд. Българското правителство поддържаше тази граница, като твърдеше, че населението е компактно българско.

Гръцкото правителство пък наричаше населението в Солун българогласни елини и искаше една линия от Охридското езеро на запад до Беласица планина и от там до устието на река Места. Всъщност гръцките претенции се простираха върху Солун и голяма част от морския бряг.

За граници с Турция, България поддържаше изпълнението на Лондонския договор, който определяше линията Мидия – Енос. Но и след подписването на Лондонския мирен договор, Турция не преставаше да претендира за свещения турски град Одрин и за граница по течението на реката Марица.

Най-накрая и Румъния не беше доволна само от отстъпването на Силистра. Румънското обществено мнение в Букурещ и в другите по-големи градове беше възбудено и обвиняваше своето правителство, че не е използвало добре затруднението на България и е отстъпило от исканата линия Балчик – Тутракан.

България се противопоставяше на всички желания и домогвания на своите съюзници и съседи.

Тя искаше да изтласка Сърбия и Гърция от окупираните от тях македонски области, да обедини всички българи в една държава, след което да се предаде на мирно усъвършенстване и културен живот.

С една дума държавите, съставящи Балканския съюз, бяха изненадани от големите придобивки на голямото турско наследство, надценяваха своите заслуги и всяка искаше по-голям дял от него, срещу понесените усилия и жертви.

Около границите на България изникнаха много обширни спорни зони, за завладяването на които започна усилена дипломатическа борба.

С малки отстъпки от двете страни, войната би се избегнала, но малките балкански държавици скоро попаднаха в ръцете на великите сили. Половината от тях – Тройния съюз – искаха да разстроят Балканския съюз, понеже беше насочен против тях, главно против Австро-Унгария, а другата половина – Съглашението – искаха да го запазят, за да го използват за свои цели.

Руският император Николай ІІ, определен за арбитър по възникналите спорове между съюзниците, повече ангажиран с интересите на Сърбия, за да избегне братоубийствената война на Балканите изпраща телеграми до владетелите на България и Сърбия.

В руската телеграма се казва недвусмислено:

"Смятайки длъжностите на арбитър, не като една прерогатива, а като едно мъчително задължение, от което не бих могъл да избегна, намирам за свой дълг да предупредя Ваше Величество, че една война между съюзниците, не би ме оставила равнодушен. Дължа да установя, че държавата, която първа би започнала тази война, би била отговорна за нея пред славянското дело, и че аз си запазвам всичката свобода, що се отнася за поведението, което ще възприеме Русия спрямо евентуалните резултати от една тъй престъпна война”.

Цар Фердинанд отговаря така:

"Ние искаме искрено избягването на братоубийствената война, но не можем да вървим против единодушните чувства на възмущение, които предизвикват в целия народ, на утринта подир нечуваните усилия и славни победи, опитванията на нашите съюзници, които презирайки правото и дадената си клетва, искат да му изтръгнат най-свещените плодове на тия усилия и на тези победи. България няма само права над Македония, тя има неотклонни длъжности към едно население, което винаги е било и иска на всяка цена да остане българско и Ваше Величество ще благоволи да си спомни, че през дълги години тези длъжности бяха признавани от самата Русия”.

 

Всъщност, изборът на Русия е направен отдавна.

Достатъчно е да се направи бегъл преглед на руската преса по време на Балканската война, за да се установи руското обществено и царско предпочитание към Сърбия. Само един пример: кореспонденциите на Василий Немирович-Данченко, кореспондент на списание "Искра" старателно забелязват присъствието на сърбите при обсадата на Одрин, а не многобройните български полкове. Многострадалната сръбска победа при Куманово заема много по-голямо внимание в Русия от страшните боеве при Люле-Бургас и Бунар-Хисар, от щурма на Чаталджа, от превземането на Одрин. Да не говорим за руските летци доброволци в сръбската армия, за военните болници и събирането на помощите...

С други думи картите на предпочитанията са били раздадени много по-рано от злощастния за България 16 юни 1913 г., когато помощникът на главнокомандващия генерал Михаил Савов дава заповед за настъпление срещу довчерашните съюзници.

Останалото са грешки и чудовищен героизъм.

 

Защо грешки?

Защото освен непознаването на обстановката в столицата на императора-арбитър, трябва да прибавим грешния подход в управлението на силите на армията.

Победоносната армия, изнесла основната тежест на военните действия срещу Турция, е уморена. Бойните полкове са изгубили минимум една трета от личния си състав по време на кръвопролитните боеве. Забраната за отпуски през последните месеци на войната и бързата предислокация от Тракия в Македония тормози войниците. Много от тях преминават през родните си места, без дори да зърнат близките си. зимните премръзвания и епидемията от холера деморализират допълнително войската.

Недоверието между военачалниците и личните амбиции карат Главната квартира да раздели частите на 5 армии, разпрострели се на фронт от около 500 км. от Дунав до Бяло море. Три от тези армии - 1-ва армия на генерал Васил Кутинчев, 3-та армия на генерал Радко Димитриев и 5-та армия на генерал Стефан Тошев, в началото на войната бездействат, вместо да осигурят решаващ удар и пълно смазване на противника.

По същото време 2-ра армия на генерал Никола Иванов, разпъната на фронт от Дойранското езеро до Орфанския залив /140 км./ изнемогва срещу 9 свежи, концентрирани и добре подготвени гръцки дивизии, а 4-та армия на генерал Стилиян Ковачев се бие срещу почти цялата сръбска армия и черногорската дивизия.

Към това трябва да се прибави и фактът, че Турция не демобилизира своята армия нито при Чаталджа, нито на полуостров Галиполи, а срещу нея е оставена Одринската бригада, съставена от единични дружини, извадени от състава на отделни полкове. А по границата с Румъния има само селски пазачи, жени, деца, старци и кокошки.

Българското командване предприема първия удар срещу съюзниците, а на следващия ден спира настъплението и нарежда оттегляне на изходните позиции.

Сърбите, обаче, не спират бойните действия. Нещо повече - избиват голяма част от изпратените парламентьори.

Въпреки това, преди намесата на Румъния и Турция във войната, Българската армия е била в състояние спокойно да се разправи с армиите на двете бивши съюзнички. Достатъчно е било решаващият удар да бъде нанесен срещу по-силната и по-подготвена сръбска армия, а след това да се нанесе удар срещу гръцките дивизии.

Но... генерал Михаил Савов не харесва покорителя на Одрин генерал Никола Иванов и затова в тридневните боеве при Лахна, Калиново и Кукуш не пристига подкрепление от оставената в резерв в Струмица Бдинска дивизия. Затова сражение, което лесно би могло да бъде спечелено, е загубено.

Затова разгромът и унищожаването на Тимошката дивизия в боевете при Криволак, не е използвано за развитие на настъплението.

Затова армията на генерал Тошев получава заповед за имитационни действия при Деве баир, вместо да участва в боевете срещу сърбите при Крива Паланка и Султан Тепе...

Турската армия настъпва през линията Мидия - Енос, обезбългарява Източна Тракия и заема опразнения Одрин, превзет с толкова много жертви.

Румъния мобилизира 500 000 души, подтикната от Русия, и армията й преминава Дунава, като стига чак до Враждебна, без нито един изстрел. 5-ти Рошторски полк плячкосва Силистра на 28 юни 1913 г., а след окупацията на Добруджа, е разквартируван в Добрич. Патрон на полка през 1914 г. става не друг а руският император Николай ІІ. Същият император, който отказва да посети София за освещаването на "Св. Александър Невски".

Симбиозата на великолепни войници и слабо подготвени дипломати, винаги е била в ущърб на България.

 

Защо чудовищен героизъм?

Защото, ако не беше тази война, ние нямаше да имаме в славната ни бойна история имена като Калиманци, Криволак, Султан Тепе, Повиен, сива Кобила, Каменица и Злетово. Нямаше да имаме подвига на 25-ти пехотен Драгомански и 16-ти пехотен Ловчански полкове, които сами задържат 6 гръцки дивизии в боевете при Кукуш, за да дадат време на местното българско население да потърси спасение. Нямаше да имаме подвига на смъртно ранения полковник Коста Каварналиев, останал завинаги при войниците си на Кота 550 на брега на Дойранското езеро.

Нямаше да имаме деветдневните атаки и контраатаки на Повиен. Нямаше да видим подвига на 8-ми пехотен Приморски полк, който в епичните боеве при Каменица, Лукавица и Баньо Чука унищожава прехвалената 12 000 черногорска дивизия под смразяващ студ и проливен дъжд.

Сто години по-късно, ние дължим преклонение пред паметта и подвига на героите, пред разплаканите очи на македоно-одринските опълченци, оттеглили последни на свободната българска земя.

Или както простичко го е казал на парада на знамената в София на 7 август 1913 г. генерал Вичо Диков, командващ 4-та армия, роден в Бей Дауд, Бесарабия: "Докато България ражда синове като вас, славни бойци, ние няма да престанем да викаме: "Жива е Македония!".

Българската армия преминава река Брегалница по време на Междусъюзническата война юни 1913 г.